writings

home  

 

ПСИХОЛОГИЯ НА ЗАВИСТТА И ПРЕДИЗВИКАНОТО ОТ НЕЯ РАЗРУШИТЕЛНО ПОВЕДЕНИЕ

 

Вероника Верай



Едва ли има човек, който да не разбира важността на това да бъдем добри и позитивни в отношенията си, както и да предпоставяме всички хора за равни.  Хармоничният съвместен живот в едно общество като съвременното изобщо не би бил възможен от други позиции, но все пак, истината е, че хората далеч не винаги са мотивирани само от добри чувства в поведението си.  Тази статия засяга смущаващата и малко дискутирана тема за завистта.

Първата ми осъзната среща със завистта беше в първи клас.  Този Великден майка ми беше купила  хубави селски яйца и ги беше боядисала.  Аз взех едно такова червено яйце със себе си в училището, за да се „преборя” с него с другите деца, какъвто беше обичаят.  Черупката на здравото селско яйце се оказа доста по-яка от тази на  бройлерните яйца на другите деца и аз лесно ги „преборвах”.  Като видя колко е непобедимо яйцето в ръцете ми, едно от децата бързо взе от земята камъче и с него удари силно „бияча”, черупката на който, разбира се, се счупи.  Тази случка не толкова ме разстрои, колкото впечатли.  На седем години децата вече имат известно разбиране за добро и зло, и аз се питах кое е накарало моето другарче да постъпи така, същевременно предизвиквайки израза на  блажено облекчение върху лицето му в момента, в който то видя най-силното яйце в класа да се пропуква. 


Оттогава в живота си съм наблюдавала много примери за завист, по различни поводи и към различни хора.  Завистта може да намери израз само в един недобър поглед или присвиване на устните, да мине през интриги и злословие, или пък да се разрасне дотам да стане мотивация за едно дълготрайно и целенасочено разрушително поведение, както знаем от историята за Моцарт и Салиери.  Който може да понесе  бремето на проницателността знае, че завистта е един от най-честите мотиви за навреждане.


МОЖЕЩИЯТ И НЕМОЖЕЩИЯТ


Която и да е част от потенциала на един човек (способности, дадености) или реализацията му (постижения, положение, взаимоотношения), може да се превърне в един момент в обект на завист у по-малко облагодетелстваните от него.  Тук ще наричаме облагодетелствания като потенциал или реализация в някакво отношение човек „можещ”, а „неможещ” ще наричаме този, който има осъзната, но неосъществена такава потребност.  Очевидно е, че двама души могат да са можещи или неможещи един спрямо друг в различни области на живота и желанията си – примерно един привлекателен човек и един не толкова привлекателен, но с добро образование или материално положение, се проявяват като можещи и неможещи по различен начин.  Или тук не говорим за
типажи на хора, а само за състояния в определено отношение. 

Основната, „външна” разлика между можещия и неможещия – в потенциала или реализацията – поражда по-дълбоки разлики.  Преди всичко, важна характеристика на можещия човек е това, че той е зает да се ползва от моженето си – тоест от възможностите, които неговият потенциал или реализация му предоставят.  Изобщо, моженето е привлекателно именно с възможностите за съзидателни и възнаграждаващи действия, които то открива.  За неможещия, от друга страна, тази част от живота му е празна откъм такива действия.  Например, който има приятели, е зает да се среща и да се наслаждава на общуването си с тях, а този, който няма, не прави това.  Ако човек има пари, той ги харчи и инвестира, а ако няма – не харчи и не инвестира.  Изобщо, можещият човек има възможност за съзидателни действия в областта, в която е можещ, а това означава, че концентрацията му в тази област ще бъде върху самото можене и възможностите за развитие, които то му дава, както и върху неговите собствени действия в това отношение.  Неможещият човек обаче е лишен от тези възможности и затова неизбежно концентрацията му в това отношение е върху действията на другите.  

Оттук следва една друга важна разлика, а тя е, че можещият е по-малко склонен да базира оценката на своята собствена значимост върху сравнението си с други хора.  Изразената склонност за базиране на собствената значимост върху сравнението с други хора е характерна за състоянието на неможене.  Това е така, защото можещият човек, както казахме по-горе, е действащ, и затова обикновено има достатъчно основание за положителната си самооценка в собствения си напредък
, което намалява необходимостта му да допълва оценката си от сравнения с другите хора.  Примерно, за самооценката на един учен, който сам има безспорен научен принос, постиженията на неговите колеги няма да бъдат от решаващо значение.  (И така той ще може да ги приема с великодушие.)

Вижда се, че с развитието си, което всъщност е увеличаване на моженето, човек става като цяло по-малко податлив на завист дори и в областите, в които той остава неможещ – не само заради по-малкото си основания за това (винаги биха могли да се намерят достатъчно такива), а също и заради заетостта и концентрацията си, както и заради начина, по който се формира самооценката му.


 

 

 



ЦЕННОСТТА В СОБСТВЕНИТЕ НИ ОЧИ  


Психологически, всеки от нас живее в своя собствена вселена и център на тази вселена е самият той.

С развитието ни тази вселена се разширява и „отваря” все повече, но винаги в дъното й остава нашата собствена ценност като непоколебимо условие за нейното равновесие.  Всеки човек за себе си е най-добрият, най-важният, най-заслужаващият щастие и най-назаслужаващият нещастие, дори и когато разбира, че според постъпките му това не винаги е така.  Ценността в собствените ни очи е важна за нас сама по себе си, също както и за това как мислим, че ни възприемат другите.  Тя представлява едно толкова важно условие за равновесието на нашия вътрешен свят, че ако се случи да влезе в противоречие с опита от реалността, в много случаи с повече готовност се жертва валидността на този опит, отколкото съзнанието за собствената доброта и непогрешимост. 

С разбирането за тази ценност като основен психологически мотив за поведение е лесно да се обясни завистта.  Самото съществуване на можещия човек вече нарушава баланса на света на неможещия, като принизява и без това крехкия образ на неговата собствена значимост.  Затова, неможещият човек е в състояние да приема самото присъствие на можещия като лично оскърбление. 

По тази причина, неможещият може да разглежда принизяването на можещия като една своя особено важна цел и да стигне далеч в разрушаващото си поведение по отношение на него.  Отстрани такова поведение може да изглежда немотивирано и не носещо печалба за неможещия, но всъщност то е психологически оправдано и е жизненоважно за оцеляването на  собствената му значимост.  Завиждащият човек има вътрешното разбиране, че принизяването на можещия за него е единственият начин да  възвърне баланса на своя свят, тъй като обратното решение - издигането си до неговото ниво - той предварително е преценил като непостижимо.  


ПРИ КАКВИ УСЛОВИЯ СЕ ПОЯВЯВА ЗАВИСТТА  


Както знаем, далеч не всяко превъзходство буди завист у по-малко облагодетелствания.  Преди всичко, както вече отбелязахме, неможещият трябва да има осъзната потребност от това, което не му достига.  В случай, че  това условие не е налице, то тази част от живота на човека е не празна, а е просто липсваща.  Например, един учен не може да завижда на един художник за неговите картини, доколкото рисуването на картини не съществува като част от живота на учения.  Той обаче би могъл да завижда на художника за неговия успех, тъй като успехът представлява една потребност също така и за учения.  

Това означава, че необходимо условие е неможещият да може да се идентифицира с можещия, в смисъл да може си представи себе си като облагодетелстван вместо него.  Ако не може да се види на негово място, то и ценността в собствените му очи не би се променила от неговото присъствие.  Ние не сме склонни да завиждаме на хора, които не познаваме, или в чиято ситуация ни се струва невъзможно да попаднем сами. 
     
Решаващо значение за това дали ще се появи завистта имат някои черти от характера на неможещия.  Преди всичко, любовта и завистта са несъвместими.  Човек се радва, а не завижда на успехите на тези, които обича.  Знаем, че любовта и страха са отрицание едно на друго, а завистта представлява всъщност страх за собствената ценност.  Затова човек, който обича не може да завижда, независимо дали обичта му се дължи на близост или на това блажено състояние на душата, излъчващо любов, което наричаме доброта.  (Все пак, всички знаем, че неравностойните обстоятелства поставят на изпитание отношенията и можем да се сетим за не едно приятелство не издържало такъв изпит.)  Затова, липсата на любов е необходимо  условие за да се появи завистта.  Друга много важна предпоставка е прекалената амбиция, дори алчността, в характера на неможещия – яростното желание да се получи повече, тласкано от едно силно его.  Тази нагласа и изобщо силното его са важни в случая с това, че те правят човека да се чувства винаги недооценен.  По този начин, ценността в собствените му очи, свързана с реализацията му, ще остава винаги ниска и затова уязвима при съпоставяне с реализацията на други хора.  Не бива също да се забравя, че човек, който се чувства неудовлетворен и нещастен, е като цяло по-податлив на всякакви негативни чувства.  Но дори и с всички тези условия налице, една здрава морална, религиозна или културна основа не би позволила завистта да се развие или поне да подтикне към действия.

Някои особености на можещия също могат да спомогнат за поява на завист към него.  Такова е всяко негово поведение, съзнателно или несъзнателно, с което той поставя по-малко облагодетелстваните в още по-неизгодна или застрашена позиция - себеизтъкването, критичността, високомерието, липсата на такт, изразената амбиция, нежеланието да се сподели благото.  Както казахме, на човек му е по-лесно да завижда на тези, които не обича.  Затова допускането на едно недотам добро отношение от страна на можещия, или допълнителното подчертаване на разстоянието по какъвто и да било начин, могат да допринесат за това везните да се наклонят в полза на завистта.
 
В комуникацията обаче между можещ и неможещ има също и много място за недоразумения, на основата на разликите, за които стана дума по-горе.  Така например, както казахме, можещият ще бъде склонен да използва по-голямата част от времето и вниманието си, за да се ползва от моженето си, а неможещият – за наблюдение на другите.  Тъй като всеки от тях гледа на другия от своята собствена вселена, естественото поведение на можещия може погрешно да бъде изтълкувано от неможещия като пренебрежение, докато можещият, от своя страна, получава една добра база за критичност към неможещия.  (Тоест, и двата случая недоразуменията в комуникацията биха спомогнали за появата на завист.)  А ако към едно такова неразбиране се добави и зрънце истинско високомерие или нетактичност, то разстоянието между двамата се увеличава още повече.    

 

 

 



КАК СЕ ПРОЯВЯВА ЗАВИСТТА  


Завистта е чувство за страх за собствената ценност, което поражда п
сихологическа потребност у неможещия човек да принизи можещия чрез разрушително поведение, с цел да повиши ценността си в собствените си очи и в очите на другите, по такъв начин възвръщайки си своя вътрешен баланс на ситуацията.  Под „разрушително поведение” тук се разбира умишлено навреждане, без значение дали то е нищожно малко или много голямо, защото психологически значим е фактът, че се е зародило желание за каквото и да било навреждане.  Разбира се, едно разрушително поведение може да бъде предизвикано и други негативни чувства, или от комплекс от такива.

По какъв начин и до каква степен ще се прояви предизвиканото от завист разрушително поведение ще зависи от посочените по-горе условия и от конкретните обстоятелства.  Може би най-характерното за завистта е, че това е едно много скрито чувство, което в повечето случаи остава непризнато дори и пред себе си.  Освен че завистта е социално и психологически неприемлива, самото й деклариране би означавало пряк удар по собствената ценност, което е точно обратното на това, към което се стреми завиждащият.  Докато завистта не е призната и собственото състояние на неможене също остава непризнато.  По-горе ставаше дума за това, че когато ценността в собствените ни очи влезе в противоречие с опита от реалността, може да не се признае този опит с цел да се запази собствената ценност.  Затова за предизвиканото от завист разрушително поведение е характерна прикритостта, както и старателното обличане на действията в по-благоприлична мотивация.   По тази причина, може да бъде трудно да се разпознае завистта като същински мотив на поведението.  Освен прикритостта, за завист може да ни подсети и липсата на друг мотив; изчакването на удобен случай за навреждане; наличието на ситуация (например оценка на трето лице), при която неможещият може да осъзнае себе си като такъв; понякога и елементите на подражание в поведението му.

Едно от благоприличните одеяния на завистта, особено в професионални среди, може да бъде критиката.  Както знаем, критиката е полезна и тя е не разрушително, а градивно поведение.  Разграничението тук може да се направи преди всичко по това, че критиката е резултат от ясни аргументи и от нея може да се роди дискусия.  Неможещият няма откъде да вземе аргументи и няма за цел да дискутира.  Затова, неговата аргументация може да бъде лична („аз не харесвам това”), непоследователна и недостатъчна да оправдае категоричността на позицията му.  Доколкото критиката напада или защитава идейни реалности, на нея винаги й остава присъща известна чистота и издигнатост, по което тя също се отличава от една агресия породена от личен мотив, какъвто е завистта. 

Дори неодобрението се приема за по-благоприлична мотивация от завистта.  Когато трябва да се разграничи между двете е добре да се има предвид, че неодобрението, особено когато то касае само хора, а не засяга идеи или принципи, е психологически правдоподобно да бъде пасивно, а не да се изразява в агресивно поведение.  Ако не са засегнати очевидно важни за човека интереси, идеи или принципи, активно изразеното неодобрение говори за наличие на скрит мотив.     


ИЗХОДЪТ


Намирането на една оптимална среда за развитие, в която хората са равнопоставени един на друг поне по отношение на най-важните за тях потребности, е едно от най-съществените  условия за хармоничен душевен живот.  В такава среда, човек може да даде най-доброто от себе си в професионален или личен план, като същевременно се създават и най-малко условия за завист. 

Откритостта и любовта са винаги необходими за поддържането на приятелските отношения, така както е уважението за професионалните.  И най-вече обръщането към висшите ценности в живота ни прави неподатливи към нашите и на другите негативни чувства.  




  writings

home  

 

(C) 2003-2007, Veronica Verai